Драган Тенев
Чудната история на изкуството (12)

Светът на „Хиляда и една нощ“

А сега пригответе се! Пред нас е светът на 1001 нощ! Първите сведения за арабите, които създали този свят датират още от времето на 1 век пр.н.е. Или още по-точно — от дните, когато легионерите на Тит се завърнали в Рим от наказателната си експедиция в Юдея (1 в. н.е.) и разказали на своите приятели, че отвъд границите й — в Арабската пустиня — живеят някакви диви скитнишки племена, които или се биели помежду си, или пък се кланяли на разни камъни и пръчки. Разказът за арабите заинтригувал някои римски историци, но тъй като Римската държава не се интересувала от пустини, които не можели да й донесат никаква материална полза, новината, дошла от Изток, заглъхнала бързо и арабският свят бил оставен на собствената си съдба. Изминали няколко века. Но ето че през 7 век из селцата на бедните, притеснени от нуждата араби, се появил едър брадат мъж и заявил:

„Братя, крайно време е да спрем да се избиваме помежду си за парче земя и да се кланяме на разни идоли. На света има само един истински бог и той е Аллах! Аз, Мохамед, търговецът на фурми от Мека съм единственият негов пророк на земята и всеки от вас, който иска да получи блажените небеса на правоверните, трябва да повярва в него и да ме последва!“

Изглежда, че пропагандата в полза на единствения бог, правена от пророка-търговец имала успех сред арабите, защото той успял бързо да обедини всички свои сънародници от Червено море до Персийския залив. Ислямът се родил и до кръста на Христос се възправил полумесецът на Аллах. Кой ли от двамата небесни конкуренти щял да владее света през следващите векове?

В края на 7 и в началото на 8 век превъзходно обучените войнолюбиви арабски племена се раздвижили и тяхната страшна конница налетяла като вихър над земите от Испания до Северна Индия. Всичко, което се опитвало да й се противопостави, бивало помитано като прашинка. В много кратък период Арабският Халифат — държава с територия по-голяма от тази на Римската империя в най-щастливите й дни, станал исторически факт, с който трябвало да се съобразява целият християнски свят. За разлика от западните варвари, дивите арабски завоеватели се показали твърде мъдри господари. Те не превърнали в пепелища или развалини нито един от градовете на покорените от тях народи и не отвели никого в плен. Напротив — оставили хората спокойно да си гледат работата и само им наложили огромни данъци. Към касите на Халифата потекла истинска златна река. Богатството и уседналият живот скоро променили много от навиците на арабските вождове. Те бързо изоставили шатрите на своите деди, в които живеели дотогава, пренесли се в приказни дворци и заменили сред тях дългите преходи на кон и ежедневните военни упражнения с изтънчен дворцов живот. Споменът за миналото, за зелените оазиси и керваните в пустинята, за пясъчните бури и страшните разбойници останал да трепти само в арабските приказки и песни. В хрониката на „Света от Хиляда и една нощ“ започнала нова страница. И в нея едно от почетните места се падало на изкуствата.

Още първите арабски завоеватели се указали много любознателни хора. Интересувайки се от всичко, те бързо усвоили културата и знанието на покорените народи и превели на своя език всички ценни философски и литературни книги на древността. При дворците на арабските властелини се, образували истински академии от учени, които работели денонощно. Благодарение на техния труд и находчивост светът получил в наследство от арабите не малко нови открития във всяка област на човешкото знание плюс „арабските цифри“, с които си служим и до днес.

Арабското изкуство, на което ще посветим следните страници се зародило паралелно с арабската наука. В началото на своето съществувание Халифатът нямал никакъв художествен опит и заради това неговите архитекти си послужили при строежите на своите първи сгради направо с готовите форми, създадени от други. Ала така продължило много малко. Арабската фантазия не могла да понесе задълго еднообразието на чуждата линия и арабите бързо прибавили към нея толкова, много нови елементи и украшения, че се получил някакъв странен хибрид, който хората нарекли „арабско изкуство“. Неговите паметници бързо покрили цялото крайбрежие на Северна Африка, южната част на Испания, Палестина, Ирак, Сирия, Персия, Средна Азия и дори част от Северна Индия. За славата на Аллаха и на неговия пророк — Мохамед, към небето се извисили хиляди островърхи минарета и изящни куполи.

Няма да бъде пресилено, ако кажа, че в света не е имало друг народ, който изпитвал по-голяма страст към пищните украшения от арабите. Идете в коя и да е арабска джамия или дворец и вие ще видите, че всяка педя от таваните им, от сводовете, куполите, колоните, или която и да е друга част, са покрити с толкова много рисувани и скулптирани орнаменти, че те направо ще ви заприличат на буйна тропическа растителност. Какъв извод може да се направи от характера на подобна украса? Единственият възможен — че арабите не са понасяли гладки, празни пространства по стените на своите архитектурни паметници и че дългата спокойна линия ги е ужасявала. Тогава, какво следвало от този своеобразен и капризен вкус? Отговор: Непрекъснат стремеж на арабските архитекти да „чупят“, „късат“, „нагъват“ или „извиват“ силуетната линия на техните здания, докато го задоволят напълно. Но запомнете — арабите не са правили всичко това произволно, а в рамките на най-строги правила и тънък вкус.

Ако ние бихме могли да проследим развоя на мюсюлманската архитектура, щяхме да видим, първите арабски архитекти са употребявали в строежите си предимно арката с правилно извита форма, която е един от най-характерните елементи на цялата източна архитектура. Тази им практика обаче не просъществувала дълго. Арабските строители скоро изменили линията й. Направили я „подковообразна“ или пък „островърха“.

Със създаването на тези два нови аркови варианта, арабите оставили арката на мира и се заловили за куполата. Те намирали и нея твърде еднообразна и хладна в онзи вид, в който я наследили от византийците и затова решили да я пооживят. След време тя приела най-разнообразни форми, а в някои географски ширини на Халифата заприличала дори на луковица от холандско лале. Изглежда, че „луковичният тип“ бил краят на куполните превъплъщения в мюсюлманския свят, защото след неговото създаване не последвало нищо ново и тогава арабите се обърнали към украсата на своите постройки. Скоро по стените на техните светски и култови здания запълзели безбройни неразгадаеми и сложни растителни или геометрични орнаменти, които се заплели помежду си в най-причудливи комбинации и мотиви. Нарекли ги „арабески“ и това понятие останало в съвременните езици като символ на сложен художествен, музикален или всякакъв друг мотив.

Историята на арабската полихромна архитектура, символизираща чрез разнообразните си материали многообразието на света, може да се проследи най-сполучливо главно по нейните оцелели паметници-джамии и дворци, които изобилствуват. Естествено, всеки от вас е виждал джамия. В България поне има много, но тъй като ние обикновено ги смятаме само за един спомен от петстотингодишното ни робство, изобщо не ги разглеждаме. Този наш пропуск ме принуждава да ви разкажа нещичко за главните съставни части на мюсюлманския храм — може би най-характерния паметник на цялата мюсюлманска архитектура. И така, да започнем — на първо място всяка арабска мюсюлманска джамия има обширен двор с добре поддържана градина, фонтан и висока ограда с тържествен портик. В средата на двора, около самата джамия обикновено се издигат минаретата — една, две или четири на брой стройни кули — от които мюедзина съобщава на „правоверните“, че е дошъл часът за молитва. Вътре в самото джамийно здание — винаги с най-разнообразна архитектоника за всяка отделна страна на Халифата — се намират двете важни „съоръжения“ на мюсюлманския ритуал — „михраб“-ът и „мимбар“-ът. Михрабът е нещо като християнския олтар — ниша, обърната винаги към Мека, а в дясно от него, приличен на „естрада“ или „християнския амвон“ е „мимбара“. Изкачен на него, ходжата проповядва или чете и разяснява текстовете на „Корана“ — свещената книга на мохамеданите.

Най-древният паметник на арабското строителство — голямата джамия на Мохамед в Медина — построена още докато „пророкът“ бил жив — е рухнала отдавна и днес най-старите представители на ранната арабска архитектура са джамията на халифа Омар в Куфа и джамията Амр ибн ал-Ас в Кайро. И двете джамии са били построени преди 650 година, като първата е дело на персийски, а втората на коптски архитекти. Петдесет години след построяването им, в края на 7 век, когато границите на арабските владения достигнали Гибралтар и Индия и на трона на халифите се възцарила династията на Омаядите, главният център на арабската цивилизация станала Сирия. Новите мюсюлмански владетели бързо превърнали нейните многобройни християнски черкви в джамии и покрили цялата страна и съседните й земи със стотици нови светски и религиозни здания, използувайки при строежа им опита и услугите на византийските архитекти, намиращи се в Сирия. Първите големи арабски строежи в Дамаск, Алеп, Йерусалим и Медина се родили с помощта на византийски ръце. Най-интересните образци на това първо арабско строителство в Близкия изток, оцелели до наши дни, са градската Цитадела на Алеп, голямата джамия на Омаядите в Дамаск, построена по заповед на халифа Валид I в 715 година и йерусалимската джамия „Куббат-ас-Сахри“. Според легендата, арабите я построили на същата скала, където някога се намирал и прочутият Соломонов храм. След голямото въстание в Сирия през 8 век., когато династията на Омаядите била свалена от власт и тронът на халифите се заел от рода на Абасидите, столицата на Халифата се преместила в Багдад. Основан още в 762 година на брега на Тигър, Багдад скоро станал един от най-живописните и оживени градове на Изтока. Той бил построен извънредно интересно — в кръгообразен градоустройствен план и неговата защита се осигурявала от дебела двойна крепостна стена. По улиците му кипяла оживена търговия и се срещали пъстроцветни тълпи, стекли се тук от всички краища на света. В Багдад — вълшебния град на арабските приказки — фантазията на ислямските архитекти създала върху основата на персийските образци чудни дворци и сараи, големи резиденции, закрити пазари, красиви джамии със стройни минарета и невиждани дотогава градини, изпълнени с уханието на пренесените от Персия розови храсти. За съжаление, приказният Багдад на Средновековието — една от перлите на арабската архитектура — не просъществувал дълго. През 13 век в неговия свят нахлули пълчищата на монголците и го разрушили до основи. От дворците и джамиите му останали само развалини. Но ето че неочаквано — блестящ и неуязвим от хората и от времето — сред тях се извисил един нов паметник на отшумялата слава — приказките от „Хиляда и една нощ“.

Нека със спомена за тези неповторими приказки да напуснем земята на Ирак и да се пренесем в Египет, там, където пламтяло едно от другите големи огнища на арабското изкуство. Населен от копти-християни още преди идването на арабите, старият Египет държал високо знамето на изкуствата и неговите хора — потомци на онези дребни кафяви мъже, които построили Сфинкса и Пирамидите — се мъчили да пригодят античните форми към нуждите на утвърдилото се в страната им християнство. Тъй като те трябвало да станат първи учители по изкуствата на нахлулите в Египет арабски завоеватели, естествено и арабските паметници в тази географска ширина на Халифата се родили с по-различни подробности от онези на арабските архитектурни творби в Предна Азия. Щом заговорихме веднъж за архитектурата на арабския Египет, мога да ви кажа смело, че днес неговата столица Кайро е на първо място между всички арабски градове по броя на старинните си джамии. В неговата великолепна колекция, която си стои от векове под открито небе, могат да се видят идеално запазените екземпляри на мохамеданската джамийна архитектура, създадени между и 11 векове. Впрочем, почнем ли да изброяваме имената на най-значителните в хронологичен ред — няма спор — първото място ще се падне на нашата стара познайница — джамията на Амр ибн ал-Ас. Подир нея следва джамията на Ибн Тулан, построена между 876 и 879 година и след това идват джамиите „Ал-Хаким“, „Ал-Ахзар“, „Ал-Акмар“, гигантската джамия на султана Хасан — един от най-големите арабски строежи в света на Исляма през 15 в. — и джамиите на Муаяд и Кайт-бей от 15 в., без да се изреждат останалите им по-малки сестри, които отстъпват пред тях единствено по размерите си. Освен джамиите в Кайро и другите градове на Египет, арабите построили сред земята на фараоните многобройни султански дворци и палати, кервансараи, големи водохранилища, крепости, градски врати, заупокойни павилиони, мавзолеи и най-разнообразни съоръжения. Между това огромно строителство особено внимание заслужават „Гробищата на мамелюците“ — мавзолеите на халифите — близо до Кайро.

Един извънредно интересен архитектурен тип в арабската архитектура е била и джамията-училище, наречена „медресе“. В нея ходжите са учили арабските младежи на истината на корана.

А сега — след като надникнахме тук и там — да кажем сбогом на Египет и да тръгнем по стария римски път, свързвал някога Триполитания, Тунис, Алжир и Мароко с Нилската долина. Тази древна транспортна артерия, по която вървим, е била направена толкова добре от римските „инженери“, че когато в началото на 7 в. арабите се упътили по нея към необятните земи на северо-африканския бряг, те я намерили точно такава, каквато била и в първите дни след построяването й. Впрочем, дори и днес голямата аутострада, която започва от Суец и свършва в Дакар, на брега на Западна Африка, минава почти без никакви изменения по нейните следи. Ако проследим внимателно архитектурните паметници на арабите по пътя на завоеванията им в Северна Африка, ние ще открием, че болшинството от тях са били построени още в края на 7 век. Те са толкова изобилни, че е невъзможно да се изброят всички и заради това аз ще ви кажа няколко думи само за най-възрастния им събрат — голямата „свещена“ джамия Сиди-Укба в Кайруан — в Тунис. Съвършено незначителна сграда в началото тя е била преустроявана няколко пъти и е добила днешния си величествен вид едва в 9 век. Планирана и строена от бербери, местни северо-африкански архитекти, „Сиди-Укба“ носи някои от характерните особености на строителството в земята, където е създадена, но това не й пречи познавачите да я смятат за една от най-интересните постройки на мюсюлманския свят. За да попълним мъничко картината на арабските строителни паметници в Северна Африка, ще ви спомена още две имена — джамията Кутубей в Маракеш и Цитаделата в Рабат, която се слави с няколкото си извънредно живописни и красиви градски врати. Разбира се, с казаното дотук въпросът за арабската архитектура покрай брега на Средиземно море не се изчерпва и онези от вас, които биха поискали да го проследят подробно, могат да сторят това лесно — върху арабската архитектура в Африка има много книги.

Но да оставим арабите да строят и да продължим по пътя на техните завоевания. Когато Халифите се почувствували достатъчно затвърдени в Африка, те решили да посетят и Европа. През лятото на 732 година една силна арабска войска преминала Гибралтар и покорила цяла Южна Испания. На Запад това била крайната граница, до която стигнал Халифатът.

Арабите бързо успели да издигнат единственото си европейско владение до положението на най-цветуща провинция в огромната си държава. В Кордова — столицата на мюсюлманска Испания — населението бързо, достигнало 500 000 души. В нея се отворили много училища и в тях почнали да идват да се учат младежи от Англия, Франция и Германия, тъй като арабските учители били единствените в Европа, които познавали науката и философията на древните. Заедно с властта си, тъмноликите завоеватели от Изтока пренесли в Испания и тайната на открития от китайците начин за направа на хартия. Те организирали в Толедо големи работилници за производство на хартия и почнали да снабдяват Европа с този ценен и полезен артикул, който спомогнал много за разпространението на културата. Заедно с хартията, арабите култивирали в Европейския континент ориза, и много други, непознати дотогава в Европа земеделски култури и растения.

Верни на своите строителни принципи, арабите почнали да строят и в Испания. Между най-интересните паметници на тяхната архитектура от този период е започнатата през 785 година и завършена през 10 век джамия в Кордова — едно от най-значителните архитектурни творения в целия мохамедански свят. Сред полусветлината на нейната централна зала се извисяват 600 стройни каменни колони, увенчани с красиви капители, които карат посетителя да се чувствува като в безкрайна гора. За съжаление тази прекрасна творба на арабското изкуство от далечното минало е понесла доста повреди от времето и верския фанатизъм на католическа Испания, но въпреки това тя не е загубила и до ден-днешен нито своята прелест, нито внушителността си. Друг значителен паметник на арабското строителство в Иберийския полуостров, освен Кордовската джамия, е и високата кула „Ла Хиралда“ в Севиля. Някога тя била минаре на голямата Севилска джамия, която испанците разрушили до основи, за да построят на мястото й голямата готическа катедрала на своя бог Между многото арабски строежи на Южна Испания безспорното първенство принадлежи на световноизвестния замък „Алхамбра“ или „Червения дворец“ в Гренада. Алхамбра е била построена на мястото, където се намирало старото градско управление от 11 в. Строежът й продължил от 13 до 15 столетие. Когато дворецът бил напълно готов и араби и християни признали, че това е може би най-красивата и блестяща постройка в целия свят на „Хиляда и една нощ“. Арабските архитекти изградили „Алхамбра“ върху контрасти. Издигната на висок хълм, тя доминирала над целия пейзаж на Гранада, в дъното, на който блестели заснежените върхове на Сиера Невада. Замъкът се налагал на погледа на всички със своите мощни, дебели стени, иззидани от червеникав камък, който му придавал могъщ и непревзимаем вид. Ала щом човек преминел през крепостната врата на Алхамбра, той се отзовавал в някакъв фантастичен свят, пълен с мека красота й чудна хармония. Основният строителен план на „Червения дворец“ бил развит около два вътрешни двора под ъгъл: — „Миртовият двор“ и „Лъвският двор“. Покрай първия — идеално съчетание на озеленени площи, „огледално“ езеро и линията на самата сграда, се намирали официалните апартаменти и парадните зали на халифите, а около втория — харемите и частните бани. В „Лъвския двор“ фантазията на арабските архитекти достигнала до своите крайни предели и тук погледът на посетителя, който идвал от спокойната красота на „Миртовия двор“, оставал смаян от капризната каменна дантела, от колоните, от сводовете и арките, посред които струял големият фонтан…

И ето че с „Алхамбра“ ние трябва да затворим последната, страница от разказа ни за архитектурата на света на „Хиляда и една нощ“ и да се обърнем мъничко и към скулптурата и живописта му. Но какво да ви разкажа за тях? По мнението на арабските тълкуватели, „Коранът“ забранявал изобразяването на живи същества. Това било сериозна бариера за развитието на изобразителните изкуства в света на „Хиляда и една нощ“. И все пак, въпреки всичко — тук и там — се появили някои изключения. Стари арабски писатели съобщават за фрески и статуи. Дори и в Алхамбра — на тавана в една от залите й са нарисувани няколко сцени, в които се виждат хора, а фонтанът в нейния „Лъвски двор“ стои изправен върху скулптурните фигури на 12 гранитни лъва. Но, ако погледнем цялостно на въпроса, това не са повече от редки изключения.

Тогава в какво, освен в архитектурата и архитектурните украси се е изявила горещата фантазия на арабите? Главно в приложните изкуства и в художествените занаяти — в тъкането на вълшебни килими и ковьори, в извайването и оцветяването на тънки грънчарски произведения, в шлифоването на стъкла, в златните и сребърни филиграни и украшения, в накитите от скъпоценни камъни, в златотъканите платове и орнаментите, в миниатюрните рисунки по светските книги, където четката на арабския художник не е била тъй ограничавана при изобразяването на хората и животните. Във всичко онова, което можело да направи живота на халифите и техните приближени, на феодалите и на едрите земевладелци по-приятен и по-красив.

Когато в 15 в. над арабските владения на свой ред се понесла завоевателната вълна на турците-селджуци, арабското изкуство преживяло рязък упадък. Освен властта си, новите завоеватели се помъчили да наложат в арабския свят и своите художествени традиции на светско и култово строителство. За да се спаси, арабското изкуство се оттеглило сред пустинята. И продължило своето съществувание в произведения на онези бедни арабски селяни и занаятчии, които се помъчили да въплътят народните представи за прекрасното в своите дрехи и в дребните предмети на нерадостното си всекидневие.